Личността на императора

Многобройни свидетелства на съвременниците на Николай II, дневниците и широката кореспонденция на царя свидетелстват за човек със силен дух, забележителни духовни качества и определени черти на характера, необходими за всеки владетел.

Николай II имал изключително самообладание, а вътрешно бил изключително упорит и непоколебим. За степента на неговото самообладание може да се съди дори и само по факта, че никога не са го виждали нито силно разгневен, нито възбудено радостен или дори силно развълнуван. Качеството самообладание впоследствие му дало възможност да издържи, с толкова необичайно достойнство и спокойствие, всички ужаси на заточението в Тоболск и в Екатеринбург. 

Пиер Жиляр, възпитател на престолонаследника Алексей, сина на Николай II, неведнъж отбелязвал в мемоарите си сдържаността на Николай Александрович и умението му да контролира чувствата си. Дори по отношение на неприятните за него хора, императорът се стараел да се държи възможно най-коректно. Веднъж министърът на външните работи С. Д. Сазонов изразил своето удивление от спокойната реакция на императора по повод на малко привлекателен в нравствено отношение човек и липсата на всякакво лично раздразнение към него. На това императорът отговорил: „Отдавна успях да заставя тази струна на лично раздразнение да замлъкне напълно в мен. Раздразнението с нищо не помага, освен това остра дума от мен би звучала по-обидно, от- колкото от който и да било друг.“ 

„Каквото и да се случваше в душата на Императора, - припомня си С. Д. Сазонов - той никога не променяше отношенията си с обкръжаващите го хора. Имах възможността да го видя непосредствено в момент на огромно безпокойство за живота на единствения му син, върху когото се съсредоточаваше цялата му нежност, и освен известна мълчаливост и още по-голяма сдържаност, нищо в него не показваше за изживяваните страдания“. 

Германският дипломат граф Рекс считал царя за духовно надарен човек, с благородно мислене, внимателен и тактичен. „Неговите маниери – пише дипломатът – са толкова скромни и той толкова малко проявява външна решителност, че лесно би могло да се заключи, че му липсва силна воля; но хората, които го обкръжават, уверяват, че той има твърде категорична воля, която умее да проявява в живота по най-спокойния начин“. 

В своите спомени бившият президент на Френската република Емил Любе пише за Николай II: „За руския император говорят, че е подвластен на различни влияния. Това е дълбоко погрешно. Руският император сам осъществява идеите си. Той ги защитава с постоянство и голяма сила. Той има зряло обмислени и внимателно изработени планове, за изпълнението на които той работи непрестанно“. 

Силната и неуморна воля в изпълнението на своите планове била забелязана от мнозинството хора, които познавали царя. Дотогава, докато планът не бъде осъществен, царят непрекъснато се връщал към него, търсейки своето. Историкът С. С. Олденбург пише по този повод, че „у императора, над желязната ръка, има кадифена ръкавица. Волята му била като гръмотевичен удар. Тя се проявява не с взривове и не с бурни стълкновения; тя по-скоро напомня неотклонимия бяг на потока от планинската височина към равнината на океана. Той заобикаля препятствията, отклонява се от пътя си, но в крайна сметка, с неизменно постоянство се приближава до целта си.“ 

Мекота на обръщенията, приветливост, отсъствие, или в крайна сметка, твърде рядко проява на острота – тази обвивка, която прикривала волята на владетеля от очите на непосветените – му създала в широките слоеве на страната репутацията на доброжелателен, но слаб владетел, лесно поддаващ се на всевъзможни, често противоречиви внушения. В същото време тази представа била безкрайно далеч от истината; външната обвивка се приемала за същност. Император Николай II внимателно изслушвал най-различни мнения, но в края на краищата, постъпвал съобразно своето виждане, в съответствие с тези изводи, които се развивали в ума му, често в пълно противоречие с даваните му съвети. Решенията му понякога били неочаквани за обкръжаващите го именно поради това, че характерната за него затвореност, не позволявала на никого да погледне зад кулисите на неговите решения. 

Сред качествата на царя, необходими за държавна дейност, била огромната му работоспособност. В случай на необходимост той можел да работи от сутрин до късно през нощта, изучавайки многобройни документи и материали, идващи на негово име. В това нелесно занятие той виждал изпълнението на своя дълг и не се отклонявал от него. „Никога няма да си позволя да си легна – казвал държавникът – докато съвсем не разчистя документацията на бюрото си.“ 

Притежавайки гъвкав ум и широк кръгозор, царят бързо разбирал същността на разглежданите въпроси. Изключителната памет му помагала не само да запомни събитията и основните идеи в документите, но и да помни лицата на голяма част от хората, с които е трябвало да се срещне, а такива хора били хиляди. 

Като добър пример за нежност и отзивчивост към нуждите на другите, царят възпитавал и своите деца в този дух. „Колкото по-високо е положението на човек в обществото, – казвал той – толкова повече той трябва да помага на другите и никога да не напомня за своето положение.“ 

Много историци и държавници отбелязвали необикновеното лично обаяние на Николай II. Той не обичал празненствата, гръмките речи, за него етикетът бил бреме. Не му било по душа всичко показно, изкуствено, всяка широкоизлъчвана реклама. В близък кръг, в разговор очи в очи, той умеел да омагьосва събеседниците си, независимо дали са висши чиновници или работници, присъстващи на срещата. Неговите големи, сиви, сияйни очи допълвали речта и гледали право в душата. Тези природни данни още повече се подчертавали от прекрасното възпитание. „В живота си не съм срещал по-възпитан човек от настоящия император Николай II“, пише граф С. Ю. Вите по времето, когато вече е станал личен враг на императора. 

За императора били присъщи дълбока отговорност и чувство на дълг към Русия и хората. Още в първите години от своето царуване Николай II установил липсата на тези качества в много хора, които заемали важни постове, давали клетва, обещавайки „до последната капка кръв“ да служат на Негово Императорско Величество. Когато се случвали проблеми или затруднения, те си подавали оставката. Силните лидери, хората в държавен мащаб, ставали все по-малко. Мнозина били заети с чиновете и ордените си и със собственото си семейно благополучие. Царят нямало на кого да подаде молба за оставка. Нима не би му се искало да живее тих, спокоен живот, с радостите на семейството, на което не можел да отделя пълното внимание? Царят нямал такъв избор. 

Императорът и императрицата възприемали живота със смирение и проявявали молитвено усърдие, което било изключително рядко за това време. Те участвали активно в развитието на руската святост. 

Николай II изиграл огромна роля в църковния живот на Русия, много по-голяма от царствените си предшественици. Дълбоката вяра на царя, неговите постоянни поклонения на православните светилища го сближавали с коренното руско население. При царуването на Николай II били прославени повече светци, отколкото за целия ХІХ век. Най-известният случай е канонизацията на преподобния Серафим Саровски. Били построени хиляди нови църкви. Броят на манастирите от 774, в началото на царуването, се увеличил на 1005 през 1912 г.

 „Вярата в Бога и в своя дълг на царско служение – пише споменатият по-горе историк С. С. Олденбург – били в основата на всички възгледи на император Николай II. Той вярвал, че отговорността за съдбата на Русия лежи върху него, че той отговоря за нея пред престола на Всемогъщия. Другите могат да го съветват, другите могат да му пречат, но отговорността за Русия пред Бога лежи върху него. От това произтичало и отношението му към въпроса за ограничаване на властта – той смятал това за прехвърляне на отговорността върху други, непризвани хора и върху отделни министри, претендиращи, по негово мнение, за твърде голямо влияние в държавата. „Те ще вредят, а аз ще отговарям“. 

Веднъж императорът казал за себе: „Ако ме виждате толкова спокоен, то е защото имам непоколебима вяра в това, че съдбата на Русия, моята собствена съдба и съдбата на моето семейството са в ръцете на Господа. Каквото и да се случи, аз се прекланям пред Неговата воля“.

Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"