Отричане

Докато царят заедно с армията се сражавал на бойните полета за независимостта на Русия, той бил предаден от всички страни: както от аристокрацията в столицата, така и от по-нисшите съсловия. Възползвайки се от отсъствието на царя от столицата по време на бойните действия, опозиционната аристокрация засилила дейността си подготвяйки дворцов преврат. Опозиционерите, включително роднини на царското семейство, твърдяли, че на пътя на победата на Русия във войната стоят царят и царицата.

Събитията, непосредствено свързани с отричането на Николай II, започнали на 14 февруари 1917 г., когато недоволните от бедността на живота във военно време тълпи излезли по улиците на Петроград с лозунгите „Долу войната!“, „Да живее републиката!“. Народът искал хляб, който с престъпни намерения не доставяли в града и умишлено не продавали в магазините. Започнали грабежи на магазини, погроми на хлебарски магазинчета, биели и убивали полицаи. Полицията не успяла да пресече безредиците със свои сили. Започнал народен бунт. И преди това било невъзможно император Николай Александрович да бъде упрекнат в нерешителност, но в тези метежни дни твърдостта на неговите заповеди за потушаване на предателския бунт в столицата била наистина диктаторска. Той отдавал заповеди да се изтегли войска от фронта и да се изпрати в Петроград за потушаване на бунта, подписал Указ за спиране работата на Държавната дума и Държавния съвет. По замисъла на Николай II властта се съсредоточавала в неговите ръце и в ръцете на неговото правителство, с опора на вярната на царя армия. 

Но събитията се развивали против волята на царя. Неговите заповеди не се изпълнявали. Генералите не изпратили войска в Петербург, повлияните от пропагандата на бунтовниците войници от Петербургските запасни полкове отказали да се подчиняват на офицерите.

Държавната дума се възпротивила на указа на императора и организирала Временно правителство.

Нови документални данни, които доскоро се съхраняваха с гриф „Секретно“ и „Строго секретно“ и които бяха обнародвани през ноември 2015 г. на изложбата „Моята история: 1914-1945 г. От големите размирици до Великата победа“, свидетелстват, че събитията през февруари 1917 г. били именно правителствен преврат в резултат на заговор на елита, а не революция. 

Доказателства за това са неоспоримите 118 свидетелства на самите участници в преврата, които епископ Тихон (Шевкунов), един от организаторите на изложбата, цитира в интервю за „Руски вестник“: 

„Ето какво пише един от главните подстрекатели на февруарския преврат П. Н. Милюков: 

„Ние знаехме, че през пролетта (има се предвид пролетта на 1917 г.) предстояха победи на руската армия. В този случай престижът и обаянието на царя сред народа отново биха станали толкова силни и жизнеспособни, че всички наши усилия да разклатим и свалим самодържеца от престола биха били напразни. Ето защо се наложи да прибегнем към бърз революционен взрив“. 

Написаното от Милюков се потвърждава от още един деятел, който смело може да бъде наречен главния мотор на февруари – Н. И. Гучков: 

„Пред есента на 1916 г. се роди замисълът за дворцов преврат, в резултат на който императорът да бъде принуден да подпише отричане и да предаде престола на законния наследник“. 

А ето и свидетелство на княз Владимир Оболенски: 

„Гучков изведнъж започна да ме посвещава във всички детайли на заговора и да назовава главните участници в него. Разбрах, че съм попаднал в самото гнездо на заговора. Англия беше заедно със заговорниците. Английският посланик Бюканън участваше в това движение, много съвещания се провеждаха при него“.

Въпреки това, никаква чужда намеса не би имала сила и влияние, ако не бяха предателите вътре в страната“. 

Императорският влак бил насилствено изпратен вместо в Могильов – на Псковската станция със символичното име „Дъното“. Фактически от 28 февруари императорът бил блокиран от заговорниците в своя влак.

Министрите уверявали царя, че само неговото отричане от престола ще спаси Русия.  

Заговорът бил подкрепен от генералите от Ставката и висшето командване на фронтовете: генералите М. В. Алексеев, А. А. Брусилов, А. Е. Еверт, В. В. Сахаров, Н. В. Рузски, адмирал А. В. Колчак, които се обърнали към главнокомандващия „с настойчиви съвети заради благото на Русия и победата над врага да се отрече от престола“.

Едни съзнателно ставали изменници, а други страхливо се покорявали на предателите, макар да показвали съчувствие към императора; трети, изтръгвайки от императора отричане, го лъжели, че това се прави в полза на наследника, а в действителност се стремели към сваляне на монархията в Русия. 

Особено силно впечатление на царя направило преминаването на личната му охрана на страната на въстаналите войски. 

На 1 март 1917 г. императорът останал сам, практически пленен във влака, предаден и изоставен от поданиците си, разделен от семейството си, което го чакало и се молело за него в Царско село. „Около мен цари предателство, страхливост и измама“ – записал Николай Александрович в своя дневник.

 Историкът О. А. Платонов отбелязва в книгата си „Заговорът на цареубийците“ – „Императорът бил човек на съвестта и душата (човек многократно се убеждава в това, четейки неговите кореспонденция и дневници). Тези морални устои, от които той се ръководел в своята дейност, го правили беззащитен пред интригите, които се плетели в неговото обкръжение. Мнозина от неговото обкръжение преследвали собствените си интереси, надявайки се да получат определени предимства, търгували с противниците на царя за цената на предателството. Около царя все по-силно и по-силно се свивал кръгът на предателството и измяната, който се превърнал в своего рода капан на 2 март 1917 г." 

Не се намерили около него хора верни на клетвата и на царя. Всички станали изменници – от редовите войници в Петербургските запасни полкове до главните командири на фронтовете и министрите, и най-близките роднини – великите князе. Никой не поискал да понесе с него бремето на властта, за да удържи Русия на ръба на зейналата пропаст.

 Всички очевидци потресени отбелязвали в тези дни, че царят бил необикновено спокоен. Той бил спокоен, защото знаел какво прави, защото бил уверен в правотата на изпълнявания от него дълг. Най-важното за него било да си тръгне така, че неговото тръгване да не се превърне в страдания за целия народ. 

И императорът пожертвал себе си. 

„Няма такава жертва, която не бих принесъл в името на истинското благо и за спасението на родната Майка Русия..“; „В името, спокойствието и спасението на горещо любимата Русия, Аз съм готов да се отрека от Престола...“ – с тези думи започвала телеграмата, написана от Николай Втори до председателя на Държавната дума и началника на щаба в Ставката. 

Ето при какви обстоятелства възникнал документът, който лъжливо бил наречен „Манифест на отричането на Николай Втори“ и бил публикуван в мартенските вестници на 1917 г. с това фалшиво название. В действителност това била телеграма на императора до началника на щаба Алексеев в Ставката на Върховното главно командване (СВГК), при това подписана от императора с молив. В телеграмата се казвало: 

„Ставка. До Началник щаба. 

В дните на великата борба с външния враг, който почти три години се стреми да пороби нашата Родина, на Господ Бог било угодно да изпрати на Русия ново тежко изпитание. Започналите вътрешни народни вълнения заплашват да се отразят бедствено на по-нататъшното водене на продължителната война. Съдбата на Русия, честта на нашата героична армия, благото на народа, цялото бъдеще на скъпото ни Отечество изискват довеждане на войната, каквото и да става, до нейния победен край. Жестокият враг напряга последни сили и вече е близко часът, когато доблестната наша армия, заедно с нашите славни съюзници, ще може окончателно да сломи врага. В тези решителни дни от живота на Русия, НИЕ приехме за дълг на съвестта да улесним тясното единение на НАШИЯ народ и сплотяването на всички народни сили за най-скорошно постигане на победа, и, в съгласие с Държавната дума НИЕ признахме за благо да се отречем от Престола на руската държава и да свалим от СЕБЕ си Върховната власт. Не искайки да се разделяме с любимия Наш Син, НИЕ предаваме наследството НАШЕ на НАШИЯ Брат, Великия Княз Михаил Александрович и Го благославяме за встъпване на престола на Руската държава. Заповядваме на НАШИЯ Брат да управлява държавните дела в пълно и ненарушимо единство с представителите на народа и законодателните учреждения на основата на принципите, които ще бъдат установени от тях, давайки ненарушима клетва за това. В името на горещо любимата Родина призоваваме всички верни синове на Отечеството към изпълнение на своя свят дълг пред НЕГО, към подчинение на Царя в труден момент на всенародни изпитания и да Му помогнат, заедно с представителите на народа, да изведе Руската държава на пътя на победата, благоденствието и славата. Да помогне Господ Бог на Русия. 

Град Псков, 2 март, 15 часа, 1917 г., Николай“. 

Телеграмата на императора до Ставката била последният му призив към армията. Само няколко от командирите, сред които генерал граф Фьодор Артурович Келлер, генерал Хюсеин Хан Нахичевански, я възприели като призив на императора за помощ и били готови да се втурнат да му помагат. 

Някои изследователи считат въпроса за отричането за твърде нееднозначен. Кандидатът на историческите науки П. В. Мултатули убедително доказва фалшивостта на намерения документ в Академията на науките, наречен манифест на отричането. Докторът на историческите науки А. Н. Боханов в едно от своите интервюта потвърждава, че „руското законодателство не предвиждало възможност за отричане на императора от властта..., така че от юридическа гледна точка, от позицията на основните закони на руската империя това отричане било незаконно. Императорът... предал властта, но при това той не променил формата на управление... Да кажем така, това не е манифест за отричане, това е декларация за сваляне на императорските пълномощия от себе си...

Но той оставал миропомазания цар – това не може да бъде отменено с никакви актове. И това миропомазване никъде не е изчезнало. И той останал, и в Екатеринбург убили царя, който се отказал от своето изключително право на власт“.

Император Николай II завинаги съхранил в душата си най-главното – вярата в Божия промисъл и предаността към отечеството. „Аз имам твърда и пълна увереност, – казвал той – че съдбата на Русия, точно така, както моята съдба и тази на моето семейство, се намира в ръцете на Бога, който ме е поставил на това място. Каквото и да се случи, аз се прекланям пред Неговата воля, считайки, че никога не съм имал друга мисъл, освен да служа на страната, чието управление Той ми е поверил“. 

И не царят се отрекъл от престола. А Русия се отрекла от царя.

Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"