ГРИГОРИЙ РАСПУТИН: ОКЛЕВЕТЕН ЖИВОТ.
ТАЙНА, ПАЗЕНА 100 ГОДИНИ.
На 17 /30/ декември 2016 г. се навършиха 100 години от на смъртта на Григорий Ефимович Распутин.
Злодейското убийство на Г.Е. е предшествано от нечовешка клевета и лъжа, целта на които е била да се дискредитира Царското семейство, да се лиши страната от силна монархическа власт, да се отслаби Русия, която по това време заемала водещо място в света в политическия и икономически живот.
В наше време интересът към царската тема и към личността на Распутин не угасва. Появяват се все повече публикации, в които събития и личности се представят в истинската им светлина. Предлагаме на вашето внимание една такава публикация - „Григорий Распутин: оклеветен живот, оклеветена смърт“. Автор на статията е руската филоложка и писателка Татяна Миронова.
ФАЛШИФИЦИРАНЕ НА ЛИЧНОСТТА – СЪЗДАВАНЕ НА ДВОЙНИК
Подправянето на исторически документи, лъжата, обоснована върху „свидетелства на очевидци“, са отдавна отработени и изпитани методи от фалшификаторите на историята.
Григорий Распутин е бил мразен от тези, които са мразили Императора. Те са се целили в него разчитайки да поразят Царското семейство, Самодържавието. В ход били пуснати нагла клевета срещу Стареца и фалшификация на неговата личност. Интелигентното общество в Русия умирало за слухове, вярвало на тях дори повече, отколкото на вестниците. Дори адмирал Колчак осъждал Императора заради Распутин, въпреки, че самият той нито веднъж не бил виждал Стареца. Ето един характерен пример: по време на службата си в Тихоокеанския флот адмиралът, според неговите думи, едва успял да потуши офицерски бунт, подготвян в отговор на разпространилия се слух, че Распутин е пристигнал във Владивосток и иска да посети военните кораби. И самият Колчак негодувал срещу това намерение на Распутин, но много скоро се изяснило, че слухът е фалшив, Григорий Ефимович не бил идвал във Владивосток. Но след този случай отвращението на Колчак към Распутин се съхранило, по негово собствено признание.(1)
С неприязън, опираща се единствено на петербургски слухове и сплетни, описва Распутин и френският посланик Морис Палеолог. Той преразказвал всевъзможни измислици, въпреки, че бил виждал Григорий Ефимович само веднъж по време на едно гостуване у графиня Л. Но дори и за тази среща французинът не можел да каже нищо лошо, успял единствено да разгледа „мъжа с пронизителните очи“, който, виждайки самонадеяността на французина, произнесъл със съжаление: „Глупаци има навсякъде“ и излязъл. Палеолог не сметнал, че тази фраза се отнася за него, затова я преразказал с летописна точност.
На кого и защо бил толкова омразен Григорий Ефимович? На кого и на какво пречел Старецът? За какво са го мразили?
През 1912 г., когато Русия била готова да се намеси в балканския конфликт, Распутин на колене умолявал Царя да не влиза във военните действия, и, разбира се, молел Бог да склони сърцето на Императора да не прави това. Според свидетелството на граф Витте „той, (Распутин) указал всички пагубни резултати от европейския пожар и стрелките на историята се обърнали в другата посока. Войната била предотвратена“(2). Силата на молитвите на Распутин била толкова страшна, че подпалвачите на войната, в която трябвало да бъде въвлечена и Русия, за да може, по думите на Енгелс, „короните да полетят в калта“, тези подпалвачи, при новия опит да раздухат световен пожар решили да убият Григорий Ефимович в същия ден и час, както бил убит австрийския херцог Франц-Фердинанд в Сараево, чиято смърт била използвана като повод за начало на нова война. Тогава Распутин бил тежко ранен и докато бил в безсъзнание и не можел да се моли, Императорът бил принуден да започне всеобща мобилизация в отговор на обявената от Германия война на Русия.
Враговете на Русия чувствали и разбирали цялата опасност, която бил Распутин за техните разрушителни, антисамодържавни, антируски планове. Ненапразно Пуришкевич, от името на всички, които ненавиждали Самодържавието в Русия, се провикнал от трибуната на Думата за главното препятствие към свалянето на Трона: „Докато Распутин е жив, ние не можем да победим“(3).
А Григорий Ефимович Распутин бил смирен молитвеник, убеден, че цялата му благодатна сила идва от Вярата в Бог на онези, които искат неговите молитви. Чисто земните пътища довели Григорий Ефимович през 1904 г. в Санкт Петербург, за да измоли разрешение за строителството на Църквата Покров на Света Богородица в родното му село Покровское. Точно тогава се родил Наследникът на Царя и неговите царствени родители ясно прозирали необходимостта от ежечасна молитва към Бог за спасяване живота на детето.
Всички надежди на Царя за благополучие на горещо обичания от него руски народ били съсредоточени в малкия Алексей Николаевич, дарен на Царското семейство по молитвите на Преподобния Серафим Саровски. Това добро и светло дете било истински „слънчев лъч“, велико утешение на Семейството, треперещо при мисълта, че то може да угасне. Дареното по молитвите на светците дете би могло да бъде спасено единствено по молитвите на свят човек, още повече, че болестта му – хемофилия – била мъчителна, появяваща се внезапно, много опасна, но не била смъртоносна, и вече синовете на царския син Алексей биха били абсолютно здраво поколение. И Бог изпратил на Царското семейство молитвеник за здравето на Сина.
През 1905 г. Григорий Ефимович Распутин бил представен на Императора. По особено Божие откровение, още при първата среща с Царя и Царицата Григорий Распутин осъзнал специалното си предназначение и посветил целия си живот на служение на Царя. Отказал се от странстването, оставал за по-дълго време в Петербург, привличайки около себе си верни на Императора хора, а главното – и при най-малка опасност за Наследника, той бил до него, та нали неговата молитва за Принца се оказала, навярно неочаквано и за него самия, угодна на Бог, чувана от Него. А това реално молитвено застъпничество за Царя било видим знак, че през най-тежките времена от неговото царстване Бог му е изпратил духовен помощник в царското му служение. Както казвала сестрата на Царя Великата Княгиня Олга Александровна, Царят и Царицата „виждали в него селянин, чиято искрена набожност направила от него оръдие Божие“.(4, с. 298). Честният следовател Руднев, участик в Извънредната комисия на Временното правителство, отбелязва в своята официална записка за резултатите от разследването, че „Техни Величества били искрено убедени в святостта на Распутин, единственият истински застъпник пред Бог и молитвеник за Императора, Неговото семейство и Русия “(5, с.153).
Съществуват потвърдени от много свидетели достоверни факти, показващи, че Распутин е спасявал Принц Алексей от смърт. През 1907 г., когато Наследникът бил на три години, в парка на Царско село получил много тежък кръвоизлив от крака. Повикали Григорий Ефимович, той се помолил и кръвоизливът спрял. През октомври 1912 г.в Спала – царските ловни имоти в Полша – след много тежка травма състоянието на Алексей Николаевич се влошило толкова безнадеждно, че лекарите Фьодоров и Раухфус настоявали да започне публикуването на бюлетин за здравословното състояние на Наследника. Но Императрицата се уповавала не на лекарите, а единствено на Божията милост. По това време Распутин бил по родните си места, в Покровское, и по молба на Императрицата Анна Вирубова му изпратила телеграма. Скоро дошъл отговор : „Бог съзря сълзите ти! Не тъгувай! Твоят син ще живее“. Един час след получаването на телеграмата състоянието на Алексей Николаевич рязко се подобрило, смъртната опасност отминала.
През 1915 г. Императорът, заминавайки в армията, взел със себе си и Алексей Николаевич. По пътя от носа на Принца започнал кръвоизлив. Влакът бил върнат обратно, защото Наследникът губел кръв. Той лежал в детската си стая: „Малко восъчно личице, в ноздрите – окървавена марля“. Повикали Григорий Ефимович. „Той пристигнал в двореца и заедно с родителите се приближил до Алексей Николаевич. Според техния разказ, приближавайки се до леглото той прекръстил Наследника, обяснил на родителите, че няма нищо сериозно и няма за какво да се безпокоят, после се обърнал и си тръгнал. Кръвотечението спряло. Лекарите казвали, че съвсем не разбрали как е станало това“ (6, с.143 -144).
Великата Княгиня Олга Александровна свидетелства: „Имаше хиляди и хиляди хора, които твърдо вярваха в силата на молитвата и в дара за изцеление, които този човек притежаваше“(29, с.100).
Молитвеното застъпничество за Наследника пред Бог било само малка част от служението на Распутин към своя Император. Той е бил съмолитвеник на Божия помазаник за руското Самодържавно царство и пред него често се откривали скритите от царските очи човешката изтънчена хитрост и дяволско коварство. Той предупреждавал Царя за много решения, които заплашвали страната с беди: бил против последното свикване на Думата, молел да не се отпечатват думските бунтарски речи, в самото навечерие на Февруарската революция настоявал за снабдяването на Петроград с продоволствие – хляб и масло от Сибир, дори измислил и опаковки на брашното и на захарта така, че да бъдат избягнати всякакви опашки, защото именно на опашките, възникнали при изкуственото създаване на хлебната криза започнали питерските вълнения, умело превърнати в „революция“.
И това са само някои от предвидените от Распутин текущи събития от военния и предреволюционния период 1914-1917 г. Умеейки да вижда човешката душа, Распутин познавал и душите, и настроенията на хората от най-близкото царско обкръжение, затова и виждал, че на поста Главнокомандващ Великият Княз Николай Николаевич бил не просто гибел за Армията, но и заплаха за Царуването. Распутин настоявал Императорът да оглави армията, и победите не закъсняли.
Проницателността на Распутин поразявала всички, които са имали възможност да общуват с него. По разказа на дъщеря му Варвара, записан от Н.А. Соколов през 1919 г., веднъж в квартирата на Распутин дошла някаква жена. „Като се приближи към нея, баща ми ѝ каза: „Е, хайде, какво държиш в дясната си ръка. Знам какво има там“. Дамата извадила ръката си от джоба и му подала револвер“ (7, с.184).
Това, че Распутин бил прозорлив и тази прозорливост, дадена му от Бог, го ръководела в неговия молитвен подвиг, било известно не само на духовно близките му хора. Убиецът Феликс Юсупов отчаяно свидетелства: „Занимавам се с окултизъм отдавна и мога да ви уверя, че хора като Распутин, притежаващи подобна магнетична сила, се раждат веднъж на няколко столетия… Никой не може замени Распутин, затова неговото премахване ще има добри последствия за революцията“ (8, с.532). Враговете на Царя, мечтаещи да разрушат Трона, като разединят обществото, съсредоточили усилията си върху това да очернят Распутин. <…>
Как трябвало да се оправдава Григорий Ефимович за несъществуващи грехове и пред кого? Императорът и Императрицата виждали всичко с очите си, чувствали всеки ден молитвената му помощ и не вярвали на клеветите, а другите… Дори Императорът и Императрицата срещали единствено осъждане и отчуждение заради своята благосклонност към Стареца. И Григорий Ефимович не се оправдавал пред никого, а само се молел на Бог, и тези молитви са останали като негово оправдание за всички времена: „Трудно понасям клеветите. Ужасно е това, което пишат. Дай ми търпение и запуши устата на враговете ми!“ (9, с.491). <…>
И ето този човек, приятел на Царя в истинския смисъл на тази дума, който винаги духовно го подкрепял в служението му като Божий Помазаник, отначало започнали да го убиват духовно – чрез клевети и преследване, и целта на преследването била да откъснат Распутин от Царя, да разрушат този спасителен съюз, застанал като мощна духовна стена пред разрушителите на Русия. И близки, и далечни хора, вярващи на всички лъжи, ходели при Императора и Императрицата, пишели им оскърбителни писма, заплашвали, изисквали от тях да изгонят Распутин! Но нима Императорът и Императрицата са можели да направят това? Клеветата не действала на Възвисените духом и Тронът, както и преди оставал нерушим, пазен от молитвите на Стареца Григорий, но клеветата действала на тълпата интелегенти, на сганта, забравила любовта към Царя.
Почти всички спомени за Распутин имат една отличителна черта – повечето от авторите на мемоари никога не са виждали Распутин очи в очи или са го виждали за малко, отдалеч. Но всички пишещи „спомени“ - и онези, които се отнасяли със симпатия към Царското семейство, и онези, които показвали към Него неприязън - говорели еднакво лошо за Распутин, повтаряйки едно и също: пияница, развратник, хлист А какво са знаели те за него? Какво, освен слухове…. <…>
За щастие, сред пишещите мемоари има и други хора. Генерал П.Г. Курлов издава през 1923 г. в Берлин книгата „Гибелта на императорска Русия“. Генералът никога не е принадлежал към хората от кръга на Распутин, и мразещите Стареца не могат да го упрекнат в предубеденост. Освен това, той бил професионален полицай, директор на полицейското управление, началник на Главното затворническо управление, приятел на министъра на вътрешните работи. Курлов имал огромен опит в работата с хора с престъпно мислене и поведение, а точно такъв образ на Распутин бил наложен на обществото, а и след 1911 г. той нямал причини да се застъпва за Распутин и за Царското семейство, защото с убийството на П.А.Столипин рухнала и неговата собствена кариера и съдба. Курлов описва Распутин такъв, какъвто сам го е видял. „Намирах се в кабинета на министъра, в който дежурният куриер въведе Распутин. Към министъра се приближи слабоват мъж с клинообразна тъмноруса брада, с проницателни умни очи. Седнаха с П.А. Столипин около голямата маса и той започна да доказва, че напразно го подозират в нещо си, понеже той е най-смирения и безобиден човек… След това изразих пред министъра моето впечатление: според мен, Распутин е хитър руски селянин, както се казва – напълно с всичкия си, и никак не ми изглежда да е шарлатанин“ (15, с.312). „За първи път разговарях с Распутин през зимата на 1912 г. в дома на една моя позната… Външното ми впечатление за него беше същото, което изразих и когато, напълно непознат за него, го видях в кабинета на министъра. Но този път бях поразен от толкова сериозните познания на Распутин върху Свещеното писание и богословските въпроси. Той се държеше сдържано и не само че не проявяваше и сянка от хвалба, но не промълви и дума за своето познанство с Царското семейство. По никакъв начин не забелязах у него някакви признаци на хипнотична сила, и, тръгвайки си след тази беседа не можех да не констатирам, че повечето носещи се в пространството слухове за неговото влияние върху околните просто са сплетни, по които толкова си пада Петербург“ (15, с. 317).
При следващата си среща с Курлов „Распутин живо се интересуваше от войната и тъй като аз идвах от театъра на военните действия, той потърси моето мнение за евентуалния изход от нея, като категорично заяви, че войната с Германия е огромно бедствие за Русия… Бидейки противник на започналата война, той с голям патриотичен подем говореше за необходимостта тя да бъде доведена докрай, с увереност, че Бог ще помогне на Императора и на Русия. Следователно, да бъде обвинен Распутин в измяна би било точно толкова обосновано, колкото и опроверганото вече обвинение към Императрицата… Наложи ми се няколко пъти да разговарям с Распутин през последните месеци от неговия живот. Срещах се с него при този същия Бадмаев и оставах поразен от вродения му ум и от практическото му разбиране по всички текущи въпроси, дори и от тези с държавен характер“ (15, с. 318).
И така, клеветата не действала на Царското семейство, молитвите на Распутин непрекъснато го укрепвали. <…> Ето защо било решено да бъде убит приятелят на Царското семейство и то да бъде оставено в самота и без молитвена защита на земята. Но за да бъде публично убит Старецът, за да бъде заставено обществото само да поиска това убийство, трябвало да удесеторят клеветите, трябвало да овалят в калта светлите Царски ликове. За тази цел била измислена… аферата с появяването на фалшивата личност – двойникът на Григорий Распутин.
Първите догадки за това, че Царското семейство е било компрометирано чрез двойника на Григорий Ефимович се появили скоро след убийството на Стареца. Едно от свидетелствата за това е разказът на атамана на Донската Войска граф Д.М. Граббе за това, че скоро след убийството на Распутин той бил „поканен на закуска от известния княз Андронников, който уж си имал работа с Распутин. Влизайки в столовата, Граббе бил поразен, когато видял в съседната стая Распутин. Недалеч от масата стоял човек, приличащ си като две капки вода с Распутин. Андронников любопитно погледнал госта си. Граббе си дал вид, че изобщо не е учуден. Онзи човек поседял, поседял, после излязъл от стаята и повече не се появил“ (17, с. 148). Необходимо ли е да казваме, че подобен „двойник“ би могъл да се появява приживе на Григорий Ефимович на всяко едно „развратно“ място, би могъл да се напива, да прави скандали, да прегръща жени, за което се пишели ежедневни репортажи от гладните за мръсотии вестникари, би могъл да излиза от входа на къщата на Горохова и да крачи към квартирата на някоя проститутка, за което се пишели ежедневни доклади от агентите на отделението за охрана. Ю.А. Ден си спомня с недоумение: „Стигаше се дотам, че заявяваха, че Распутин развратничи в столицата, докато в действителност той се намирал в Сибир“ (10, с. 95).
<…>
Историята за оргията на двойника в московския ресторант „Яр“ е най-доброто потвърждение на това.
На 26 март 1915 г. Григорий Ефимович пристигнал в Москва и в същия ден си тръгнал от там. Но в донесението на полковник Мартинов се казва, че “по сведения на пристава на 2-ри участък на Сущевската част на Москва полковник Семьонов“, на 26 март около 11 часа вечерта Распутин посетил ресторант „Яр“, заедно с вдовицата Анисия Решетникова, журналиста Николай Соедов и една непозната млада жена. По-късно към тях се присъединил редакторът и издател на вестник „Новостите на сезона“ Семьон Лазаревич Кугулски. Компанията пила вино, пийналият „Распутин“ танцувал руски танци, правел непристойни неща, хвалел се със своята власт над „старицата“ (така този човек наричал Императрицата). В 2 часа през нощта компанията се разотишла.
Напълно справедливо Императрицата писала на Императора: „Него (стареца Григорий) достатъчно го оклеветиха. Като че ли не са могли незабавно да извикат полиция и да го хванат на местопрестъплението“(19).
И така, в московския ресторант „Яр“ пиянствал „двойникът“ на Распутин със специално подбрана за случая компания и всичко се разигравало както обикновено: пиянство, прегръщане на дамите, намеци за Царското семейство, неприлични танци. И ако бяха извикали полицията веднага, щеше да стане ясно, че това не е истинският Распутин, и Анисия Решетникова, благочестивата вдовица на 76 години, никога не е била в този ресторант. А вестникарят Семьон Лазаревич Кугулски бил съвсем истински, и най-вероятно той именно е бил организатор на тази „оргия“. Именно той се постарал делото за веселието в „Яр“ да попадне в печата още преди да започне разследването и да бъде обогатено с непристойни подробности. Веднага след това Държавната Дума подготвила питане за събитията в ресторант „Яр“, но после не му дала ход, като нарочно разпространила слуха, че на Думата й е забранено да прави това питане, тъй като Царското семейство „се бои от истината“. И започнало злословието на празноглавата сган – пияница, развратен човек - любимец на Царското семейство!
Ето така, обмислено и нагло, бил въведен в обществото двойникът на Григорий Ефимович Распутин. И въпреки, че постъпките на двойника, думите му, записките, самата му външност – дълъг месест нос, рядка брадичка, неспокойни, скачащи очи, напълно се отличавали от благородния образ на Григорий Ефимович, двойникът охотно бил представян, и, главното, охотно бил приеман за Молитвеника и Приятеля на Царското семейство.
<…>
Именно благодарение на съществуването на този двойник от страниците на отчетите на охранителното отделение пред нас се разкриват два образа на Распутин: един, който е благочестив, благопристоен, богомолен, ходи в храма, посещава литургиите, пали свещи, ходи по домовете за да лекува хората, приема просители, духовни деца, храни се заедно с тях, при това, както отбелязват всички наистина негови близки хора, отец Григорий не се докосвал нито до вино, нито до месо, нито до сладко. Най-строго въздържание. Парите, дарени от молещите се моментално били дарявани на други молещи се. И, главното, бил почтителен до благоговение към Царското семейство. Другият „Распутин“ ходи пиян със седмици, посещава блудници, взема подкуп с цел протекция, прави скандали в ресторантите, чупи кухненски съдове и огледала, говори лоши неща за Царското семейство.
Ще дойде време, ще бъдат открити нови документи, които окончателно ще ни докажат, че тъмната личност, напомняща външно Григорий Ефимович Распутин, е била създадена от враговете на самодържавното Руското Царство.
Източници: (източниците са според статията на Т.Л.Миронова)
(1.) Протоколы допроса адмирала Колчака чрезвычайной следственной комиссией в Иркутске в янв.-февр. 1920 г. // Архив русской революции. – Т.10. – М. – 1991.
(2.) Биржевые ведомости, 1914, 14 июля.
(3.) Допрос Маклакова В.А. Соколовым Н.А. // Расследование цареубийства. Секретные документы. – М. – 1993.
(4.) Воррес Йен. Последняя великая княгиня. – М. – 1998.
(5.) Записка Руднева В.М. "Правда о русской Царской Семье и темных силах" // Российский Архив. – М. – 1998.
(6.) Танеева (Вырубова) А.А. Страницы моей жизни. – М. 2000.
(7.) Соколов Н.А. Предварительное следствие 1919-1920 гг. // Расследование цареубийства. Секретные документы. – М. – 1993.
(8.) Допрос Маклакова В.А. Соколовым Н.А. // Расследование цареубийства. Секретные документы. – М. – 1993.
(9.) Гроян Т.И. Мученик за Христа и за Царя. – М. – 2000.
(10.) Ден Ю.А. Подлинная Царица. – М. – 1998.
<…>
(15.) Курлов П.Г. Гибель императорской России // Григорий Распутин. Сборник исторических материалов. – М. – 1997. – Т.2.
<…>
(17.) Родзянко М.В. Крушение империи. – Харьков. – 1990.
<…>
(19.) Платонов О.А. Николай Второй в секретной переписке. – М. – 1996.
<…>
(29.) Александр Михайлович в. кн. Книга воспоминаний // Николай II. Воспоминания. Дневники. – СПб. – 1994.